Първата ми среща с Мирослава Кацарова беше преди около дванайсетина години (да, тогава бях доста малка) на Коледния концерт на хор “Детска китка” в Пловдив. Мира беше гост-изпълнител на този концерт, а аз бях част от хора, глас втори висок. Сигурна съм, че тя не подозира колко ме е впечатлила тогава, но аз го помня като бял ден и бял час. 🙂 Години по-късно ходя на нейни концерти, на Plovdiv Jazz Fest, организиран от нея, слушам изпълненията ѝ в YouTube, предаванията ѝ по Jazz FM, чета интервютата ѝ, усмихвам ѝ се, а в един момент ставам почти на 27 и успявам и аз да съм крадец на време. На нейното. Благодаря ѝ за това, което е. За това, което прави за Пловдив, за музиката, за нас като слушатели и почитатели. За този аристократичен звън в гласа ѝ, за женствеността, за това, че пее на португалски и френски и го прави по толкова хубав начин! За изказа…

В колата вечер слушам Jazz FM, Мира започва да говори за музика, а на мен ми действа като терапия. И забравям за изгубеното време в трафика. Защото всъщност е спечелено. Хубавата музика никога не е излишна.

Текат ли ноти в кръвта на твоето семейство или си първият музикант в рода?

Аз съм дъщеря на една дама със силен характер – лекар-невролог, и баща, който е математически гений, инженер, но рисува добре и пее нелошо, обича да цитира Буров и Ремарк, тъй че семейството ми не се състои от музиканти. Казвали са ми обаче, че някъде по майчина линия имаме певци в рода, имигрирали в САЩ, та навярно някакви такива ноти ще се намерят в кръвта ми. Иначе съм възпитана да чета книги, у дома библиотеката беше от пода до тавана. Майка ми ме караше да чета американски автори още от 7-ми клас. Възпитаваше ме с Толстой и Чехов и ми повтаряше “У човек всичко трябва да бъде прекрасно…”. В онези години Селинджър се превърна в мой любимец, а аз се изживявах като Франи (от едноименния разказ от “Семейство Глас”) и все търсех сгоден случай да кажа, че “днес е идеален ден за лов на рибка-бананка”… Като се замисля…все ситуации на опити за ранно съзряване. Не казвам, че бяха успешни. Но пък бяха плод на очарователен младежки импулс за различност, смес от реални потребности от изкуство и рафиниран снобизъм. Тъй или иначе, родителите ми са достойни хора, които ме възпитаха на уважение към таланта и любов към всички прояви на изкуство. А баща ми от малка ми пускаше Ела Фицджералд, Луис Армстронг, Пеги Лий или Бени Гудман…

Помниш ли първата песен, която се научи да изпълняваш като дете?

Да. Помня, че беше френска песничка, научена с хореография във френската забавачка. Пееше се “Ohe! Ohe! Matelot!” и май се казваше “Il était un petit navire“…сладка моряшка песен беше…

Коя е музиката, която винаги ти е служила „за пример“? Кои са изпълнителите, чиято дискография не трябва да пропускаме?

Тук списъкът е дълъг. Спомням си, когато за пръв път трябваше да направя предаване за Джими Хаслип (един от любимите ми басисти, прочут от групата Yellowjackets) и тогава, преди около 16 години, влизам в неговия сайт и откривам, че той представлява поредица от списъци – списък с любими артисти, списък с любими албуми, списък с любими книги, любими градове, любими филми… Тъй че ми е трудно да бъда изчерпателна, но да кажем, че по отношение на любимата и важна музика винаги започвам с “Kind of Blue” на Майлс Дейвис и с “A Love Supreme” на Колтрейн. Но това е началото. Днес вкусовете ми са насочени към съвременни артисти – дръзки, инакомислещи, непредсказуеми, чиято музика е невъзможно да бъде жанрово дефинирана. Някои от тези артисти успях да поканя на тазгодишното издание на Plovdiv Jazz Fest. Затова списъкът допълвам с “Fast Future” и “Beyond Now” на Дони Маккаслин, с най-новия албум на Джейсън Моран “MASS”, който силно ми носи асоциации със Стив Райх, Джошуа Редман – всичко негово, а особено “Nearness” с любимия ми пианист Брад Мелдау. От пеещите хора бих добавила в списъка си, който започва с Били Холидей, Ела, Бети Картър и Сара Вон, още Сесил Маклорин Салвант – абсолютно зашеметяваща млада певица, която прави истински вокален спектакъл.

Непременно моята любима мъдра Джони Мичъл, както и ангелогласният бразилец Каетано Велосо. Всъщност, спирам дотук. Слушайте моите предавания по Джаз ФМ радио (http://www.jazzfm.bg/) за още много споделена музика.

По колко часа на ден работи един музикант като теб? Изобщо, усеща ли се като работа?

Работата за мен е особено състояние на духа – тя не е свързана само с пеене, упражнения или някакво повтаряне. За мен пеенето е интелектуално и духовно занимание. Разбира се, усъвършенстването на техниките е важно, аз обичам да експериментирам със звукоизвличането. В това отношение може би съм бунтар, понеже не обичам клишетата. Затова си “причинявам” срещи с майстори на съвременното вокално изкуство, които ме провокират за нови подходи, изказности и изобщо вокални прийоми.

Работя с месеци върху новите си концертни програми като се фокусирам върху различни теми, изследвам ги, обмислям как точно да ги интерпретирам през мен, но не повърхностно, а издълбоко. Защото музиката е като сън – среща те с неочаквани твои лични страни, открива истини, които са закодирани в хрипове, песъчинки или нюанси на гласа ти, който често е огледало на теб самия. С фразирането и динамиката, които избираш, всъщност се идентифицираш с образи, които живеят в несъзнаваното.

Та пеенето за мен е един нестихващ процес на открития и затова може би ще бъда права, ако кажа, че работя непрестанно – дори когато спя, дори когато се смея, дори когато понякога плача…

Но отвъд тази важна откритост, работя най-много по време на репетиции. Те са изключително важни срещи на идеи, енергии, смисъл, естетика…

_MG_1622
Автор: Диляна Флорентин

И като заговорихме за това, лесно ли се работи в България в тази сфера? Има ли приемлив стандарт за бизнес етика според теб?

Когато работиш с почтени артисти, всичко е наред. Има етика на отношенията в този бранш и тя се пази по рицарски само от най-добрите, защото е въпрос на чест. Тук пари няма, нито пък слава. Работим с ниски бюджети, креативност и любов. Аз имам късмета да работя с честни, достойни и много талантливи хора. Работата ми с тях ме прави по-добра – Еко, Миро Турийски, Христо Йоцов. Аз съм независим артист и се грижа проектите и идеите ми да не останат празни приказки. Пиша ги, осигурявам прилично финансиране, обмислям добре идеите си и ми е важно да не отстъпвам от идеалите си. Тогава нещата ми се получават. Опитвам се да бъда автентична докато пея, докато слушам и избирам музиката, докато изпробвам песните в репетиционната с Миро Турийски, с когото работя от години. Тъй че, ако човек се грижи за таланта си, вместо да се оплаква…не е лесно, но накрая всичко се подрежда.

Как се „поддържа нивото“ при певците? Пиете ли сурови яйца за гласните струни? Сериозно питам. 🙂

Трябва да се пее редовно, но и да се почива. Сънят е прочут съдружник на пеещите хора. Физическите и дихателните упражнения са изключително важни, защото се пее с цялата детеродна мускулатура, а тя трябва да е добре активирана. Отвара от анасон е най-добрият освежител на гласните струни, както и добрата хидратация. Другото е чувство и стремеж към красивото! 🙂

Има ли нервни пеперуди в стомаха преди изпълненията на сцена?

Винаги се вълнувам! Понякога повече, отколкото трябва. Тогава се моля. С Рони, Бог да я прости, се молехме заедно в редките случаи, в които пеехме заедно. Много е особено – пеенето е като молитвено състояние – понякога измолваш нещата, за които пееш. Тъй че трябва да внимаваш какво пееш…

А за какво мислиш докато пееш?

Най-често мисля за фразата, за динамиката… Понякога изобщо не мисля, а се отпускам на крилете на ирационалното и интуицията, които ме водят. Понякога се “заслушвам” в историите на хората отсреща, те ми ги предават по телепатия сякаш чрез погледи, състояния, изражения, ръце, дрехите си… Преживявам нещо като визуална инсталация все едно направена от Бил Виола. А друг път мисля за думите, които пея – вътрешния им ритъм, асоциациите ми, фонетичното им напасване с мелодията, ритъма… Общо взето се забавлявам.

Как се балансират джаз изпълнител/радио водещ/музикален селектор Мирослава Кацарова с майката Мира?

Понякога работя толкова много, че се усещам как пропускам да бъда онази грижовна майка, която понякога все пак съм. Но има моменти, в които истински си липсваме с дъщеря ми, нищо че вечеряме заедно и винаги я целувам за лека нощ.

Тя е 14-годишна красива и умна госпожица, която слуша с мен Джони Мичъл в колата, обича да се гримира, учи италиански, говори прекрасно английски, обожава книгите на Роалд Дал и Туве Янсон, мечтае за Норвегия и Аржентина, и нищо не може да ѝ убегне от погледа. Затова се опитвам да бъда автентична пред нея – тя ме усеща, когато съм тъжна, напрегната, уморена и по един ангелоподобен, всеопрощаващ начин ме щади.

Аз пък мисля, че най-важното ни е, че всичко, което ни натежи, си го споделяме, обсъждаме, плачем заедно и ужасно се забавляваме. Осъзнавам, че колкото повече съм себе си пред нея, толкова по-добре. Тя има фантастично чувство за хумор, проницателност като на будистки мъдрец и е очарователно разглезена от любовта към нея и на двама ни с баща ѝ.

_MG_1772
Автор: Диляна Флорентин

Вече сме „наесен с песен“ буквално. Какво ти предстои до края на 2017-та?

Ами, понеже това интервю ужасно закъсня, а тя работната година вече отмина за мен, ще кажа, че сега се завърнах от кратката си, но плътна и зареждаща почивка в Милано. Заслужена, мисля, след успешното тазгодишно издание на Пловдив Джаз Фест, след поредица от концерти и силна музикална година за мен.

Започнах да обмислям новата си концертна програма, която ще представя напролет. Тя е вдъхновена от френската музика и култура и е замислена като среща на френския шансон с джаза, както и да звучи това. Както винаги ще има и визуална страна по време на концертите, а този път съм решена аз да се захвана с това – дъщеря ми ме учи да снимам клипове с новата ми камера. Всъщност ще видим дали ще успея, но поне ще опитам.

Успоредно през декември започвам работа по следващото издание на джаз фестивала, а до Рождество ще се отдам на планината, разходките, живия огън от камината и разговорите с близки до мен хора. Човек трябва да отмива натежалите тъги, да прави паузи, да мълчи, щом няма какво да каже, а за мен това време е дошло.

Как си представяш света, ако в него нямаше музика?

О, това щеше да е грешка. Бездна от самота и тъга. Ад. Безбожно място. Кошмар с асансьор без копчета. Антиутопия за пронизваща, смъртоносна тишина… Спирам с асоциациите, че ме хваща страх.

*част от моите лични фаворити:

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s