Може ли да ви разкажа една история в историята? Ще бъда кратка. Да кажем. И не е тъжна – красива е. И истинска, съвсем истинска.

Ще ви кажа за мен какво е любов. Любов е онова между прабаба и прадядо. Прабаба ми Райна и прадядо ми Трендафил. Щастлива съм като куче с две опашки, че имах честта да познавам и двамата. Дамата и дядо Трендафил.

Баба ми бе толкова красива, колкото името си. От мама знам, че косата ѝ е побеляла рано. Имаше снежно бяла коса. Разкошна и дълга. Миеше я с домашен сапун. И никога не видях да я пусне. Плетеше я на две дълги плитки, а на главата си слагаше кърпа. Плитките си защипваше отзад, с връзките на престилката. Винаги. Прилежно. А вечер преди лягане ги увиваше в памучна тензухена шапчица. За да ги покаже утре отново. На мен – правнучето. И да се възхитя. За да бъдат пристегнати докато шета из къщи от сутрин до вечер. И в оранжерията също. И докато отива за хляб, знаете…трябва. Няма да описвам в детайли лицето ѝ. Само ще кажа, че дори да не се усмихнеше широко, човек нямаше как да стои безразличен. Защото очите ѝ се смееха. А оттам и лицето ѝ светеше. Дядо ми Дафчо бе особено мил човек. Като бил малко момче, паднал от каруца и счупил ръката си, дясната. Тогава май нямало гипс, а и не се погрижили за него по всички канони. Ръката не зарасла нормално и дядо остана сакат (как не обичам таз дума). Близо цял живот прадядо Дафчо работеше само с едната от двете. И каква ли не работа. Спомням си колко се радваше, на нас, на децата. И една такава блага усмивка…Лека…Искрена много. Ходехме с по-малката ми братовчедка да сурвакаме дядо. И баба, разбира се. А той се радва ли, радва. И ни даваше железни монетки. А ние полудявахме от щастие.

Но да се върнем на дуета „тях двамата”. Чували сте, зная, за такива луди, които никога не се карат. Чувате, но не вярвате. Е, те бяха такива! И повярвайте, хич не бяха скучни! Толкова светло ги виждам тези двама младежи… А те вътрешно бяха такива. Външно просто бяха помъдрели. Старостта за тях не съществуваше. Защото те Бяха и Са необикновени.

Откакто сватбите светуват, всички чуваме накратко: „докато смъртта ни раздели“… И да… Първо почина прадядо ми Дафчо, а дни след това си отиде и баба. И това е любов. Това е да не можеш да живееш без нея. Това е да „не мога да живея без теб“. И знаете ли…Тях и смъртта не ги раздели. Защото и в нея бяха заедно.

2018-03-18 10.39.10 1.jpg

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s