Преди около година и няколко месеца, на прекрасен рожден ден в родния ми град, на който попаднах и случайно, и не, имах щастието да се запозная с един от най-добрите примери, най-благородните ЧОВЕЦИ и велики жени, които съм срещала до момента. Името ѝ е Велислава Костадинова. Кое ме кара да съм убедена във всичко, което казвам за нея?
Всяка година, седмици преди 1 март, Велислава изработва мартенички с идеална цел – да помага. От две години насам кампанията ѝ става по-мащабна като тази година, след дълги дни и далеч по-дълги нощи, Велислава и осем нейни приятели продават изцяло благотворително толкова мартенички, че успяват да съберат сумата от 4804 лв. за лечението на дете с рак на костите, чието състояние в момента значително се подобрява.
Не спирам дотук с представянето ѝ. Основната причина да искам да ви „запозная“ виртуално с Велислава, е една госпожица на име Мадам Фльор де Мон Шмитфийлд Беар. Хм… Допуснах грешка – Госпожа Мон!
От една година тя е горда майка на 8 кученца, които към днешна дата заемат все по-достолепни размери и, без да преувеличавам, може би тежат почти колкото мен. 😀
Мон е не просто куче, така както и Велислава е не просто стопанин.
Мон е терапевт. Мон те усмихва и те кара да се чувстваш добре. Мон е най-добър приятел. На деца, болни от левкемия, даващи всичко от себе си, за да ги има тук и сега. Мон лекува с присъствие и неизчерпаема позитивна енергия. Работи успешно с хора със специални нужди, с жертви на домашно насилие, с деца с различни увреждания, неврологични заболявания, възрастни хора с увреждания и др.
Мон е преподавател – буквално и преносно. Дава уроци по това „Как да бъдем добри“, а Велислава е Човекът, който ѝ показва пътя. Като един истински старши учител. Или може би обратно?
Спирам да разказвам и ви оставям сами да получите поне частица от този прекрасен отбор на Мон, нейните деца и Велислава. Междувременно си позволявам да ви поканя в слънчев Пловдив и по-точно – в Sezoni Artisti del gusto – собственост на Велислава и нейния партньор, където можете да отпиете чашка страхотно кафе, да дегустирате разнообразни вина, да опитате от техните сладкиши…
Героите в този мой пост са нагледен пример за това как с малки, но неспирни стъпки можеш да достигнеш до велики дела, които нямат цена и не могат да се купят. Представям ви: Велислава.
Какво е чувството да притежаваш бобтейл?
Чувството е прекрасно, трудно ми е да го опиша с думи, чувствам се чудесно, когато около мен има много кучета с рошави опашки, чакащи непрекъснато да правим нещо заедно.
От колко време си стопанин на тази порода?
Почти 18 години = 11 бобтейла, в момента 5 от тях са при мен и се разбираме чудесно.
Какво е теглото им? Колко време на ден отнема грижата за едно такова куче?
Женските тежат около 35 кг, а мъжките – около 40-45 кг. Грижите ми за тях са постоянни като за поддръжката на козината отделям около 2-3 часа дневно.
Как се поддържа тази прекрасна „премяна“? Разкажи ни повече.
Цялостното къпане се извършва веднъж на 10-14 дни, а през зимата – на 21 дни. Отнема около 6 часа на куче с изсушаването и разбухването.
Ресане, обработка на козината с различни спрейове – всеки ден. Почистването на лапичките се случва всекидневно. При кално време ползвам кучешки ботуши.
Как гледат хората по улицата на него? Предполагам, му се радват много…
Преди всичко хората се радват. Чудесно е да видиш, че срещу теб се усмихват, виждайки кучето. Други казват: „Оле, какво голямо куче!”.
Има и такива, които се интересуват от породата и задават въпроси за ресане, хранене, косми, къпане… Повечето възкликват: ”…но това е много грижа!”
В кой момент реши да започнеш такова благородно дело като работата с тежкоболни деца?
Бих казала, че всеки човек е дошъл на тази земя с Мисия – едни помагат на бедни, бездомни, други – на животни, трети – на деца без родители, четвърти – на болни хора… Тези решения не ги взимаме, те просто се случват.
Обожавам тази порода кучета и в годините се интересувах много. Четох доста чуждестранни публикации, от тях научих за успешното ползване на бобтейлите като кучета терапевти. Реших да развивам тази породна даденост и у моето куче.
С Мон започнахме да посещаваме специален треньор, който ни научи на много неща. Бяхме приключили обучението, но не бяхме правили постъпки за работа. Няколко месеца по-късно получихме покана да посетим децата в отделението по Детска Онкохематология към УМБАЛ „Св. Георги” – Пловдив. И понеже на този свят няма нищо случайно, отидохме там на една Коледа и повече не си тръгнахме. И така ще бъде Завинаги.
Към настоящия момент, освен Мон, като кучета терапевти работят и нейните деца, които също са преминали обучение. Освен с болни от левкемия деца, работим и с деца с различни увреждания, деца с неврологични заболявания, деца, жертви на домашно насилие, възрастни хора с увреждания. Мон е първото куче, което влезе в училище и имаше индивидуална среща, и то при деца в първи клас.
Как се отразява всяко едно такова посещение на теб и Мон? Усещам, че сякаш е велика лична мисия…
Мисията наистина е лична. Загубих майка си от рак много млада. Оттогава не съм спирала да се вълнувам от съдбите на хората, болни от рак, опитвам се да помогна с каквото мога.
С децата е още по-трудно, защото ставаш отговорен за цял един човешки живот напред и нямаш право да ги разочароваш, по никакъв начин. В началото ми беше много тежко, имаше картини, които с месеци наред стояха пред очите ми. Независимо дали ставах от сън или работех, тези картини бяха настанени трайно в съзнанието ми. С времето осъзнах, че не мога да си позволя да спра посещенията ни с Мон, защото децата ни чакаха и Мон беше вече смисъл за тях и дните им.
Какво най-често казват за Мон децата там, как им действа тя? Запозната съм донякъде с терапевтичния ефект, който оказва тази порода кучета.
Чакат я с нетърпение. Веднъж едно от децата каза, че когато тя е там, забравя за болестта.
Мон им действа преди всичко успокояващо и те споделят много неща с нея, например, че им се вие свят или ги боли главичка, коремче или че просто са я чакали, за да я гушкат… И започва една игра. Всички деца са весели, понякога ѝ подаряват своите плюшени играчки и тя спи с тях…идилия! Досега не съм виждала такива отношения между хората, децата имат много силна връзка с кучето.
Когато се запознахме, ми показваше снимки на Мон с различни рокли и кореспондиращи ѝ фибички и украшения, изработени от децата. Те сами ли поемат инициативата за нейния външен вид?
Има едно момиченце (вече е излекувано от левкемия), което много обича да бъдат еднакво облечени с Мон и да имат еднакви прически. Когато предстои среща, винаги се наговаряме от предния ден за тоалетите и така всички са щастливи. Заедно с майка си, това момиченце изработва шноли на Мон и винаги прави по 2 броя – за нея и Мон.
Усеща ли Мон залеза на живота на всяко от тези деца? Знам, че звучи ужасно…
Категорично Да. Това е много тежък момент за всички.
На какви състезания сте били до момента и какви награди има спечелени тя?
Ходили сме на национални и международни киноложки изложби, участвахме и на Световното първенство в Милано – там Мон спечели I-во място в клас “интермедиа”. Към момента Мон е шампион и Гранд шампион на шест държави, както и интернационален шампион по красота, за което получи и сертификат от Международната федерация по кинология. Купите и медалите вече не ги броя, нямам място къде да ги подреждам. С времето обаче разбрахме, че сме получили най-голямата награда, а тя е доверието, което сме получили за ВЪРНАТИТЕ ДЕТСКИ УМИВКИ.
От немалко време Мон е горда майка на малки бобтейли, които всъщност вече не са толкова малки 🙂 Колко кученца се родиха в кучилото и всички ли останаха при вас?
Малките скоро навършиха една година и почти са достигнали Мон по размери, някои от тях са и по-големи вече. Родиха се девет кученца, оцеляха осем – две момичета и шест момчета. В момента четири са при мен, но окончателно ще останат 3 малки и Мон.
снимки: Личен архив, освен ако не е упоменато друго
